През 2013 г. един приятел-лекар ми предложи да пиша за историята на Бил и Шарън Едуардс и тяхното семейство. Аз с готовност се съгласих, въпреки че семейство Едуардс не можеха да разберат защо искам да разказвам за тях, обяснявайки, че нямат себе си за нещо специално. „Това е причината”, каза приятелят ми, „те да са толкова специални.”
Ето какво знаех за Бил и Шарън Едуардс, когато се срещнахме: Те имаха 11 деца и последното от тях се беше родило със синдром на Даун. Донякъде, може би поради настъпилите промени в начина им на живот, те бяха направили нещо, което вероятно няма да се случи на повечето хора – те бяха осиновили 3 деца, две от които със синдром на Даун.
„Ние чувстваме, че е важно да се помогне на обществото по някакъв начин, дори ако то е само да се осигури безопасна и любяща среда за едно дете, което може никога да не познава някого”, каза Бил Едуард през ноември 2003 г.
Такива хора не се забравят лесно. Затова, след малко повече от 10 години, фотографът Дийн Хофмайър се върна да посети семейство Едуардс, откривайки ни неща и да бъде отново изумен. Оказва се, че семейството е било заето през това време…
В един студен и мрачен ден влизаме в същата къща с пясъчник в двора в Южен Ричманд. Само преди десет години ние бяхме посрещнати не само в къща пълна с деца, но също така и от забележително спокойствие: децата тихо си играят игри и четат книги, a Шарън в голям, мек стол гушка две от по-малките деца. Сцената очевидно беше забележителна само за мен.
„Това е обичайно за нас”, казва Бил, който отбелязва, че преди 10 години той и Шарън не са имали намерение да имат огромно семейство. „Просто така се получи постепенно. Осъзнавам, че ние не се вписваме в типичния модел, но когато пораснеш в него, това е нормално.”
Бил и Шарън имали 14 деца, когато ги посетихме през 2003 г. Сега те имат вече 20, осиновили са 6 деца през десетилетието, включително 2 деца със синдром на Даун и едно с кистозна фиброза. Най-голямото от децата на сем. Едуардс е на 38 години, а най-малкото от тях е Белла, осиновена от България, навършила 4 г. миналата седмица. Само 11 от децата все още живеят в техния дом, другите са в колежи или имат собствена кариера.
„Ставам на 40”, казва Бил смеейки се, когато говорим за възраст. Това би представлявало забележително връщане назад във времето, тъй като той беше на 50 г., а Шарън на 49 г., когато си говорихме за първи път преди 10 г.
Запознахме се с новините за по-големите и по-малките деца, и за техните безброй приключения, пътуванията за осиновяванията им през 2004 и 2005 г. до Дагестан, Руска република известна с етническо напрежение, тероризъм и общо недоверие към американците.
„Никой не ходи там”, казва Шарън. Но Бил и тя го направили, защото тя открила снимка на дете в сайта на агенция за осиновяване и решила да го осинови, без да осъзнае, че малкото момиче живее в сиропиталище в Дагестан. Те били посъветвани да не ходят там, но те вече били убедени, че е необходимо то да бъде с тях.
„Там беше и нямахме избор да не отидем”, казва Шарън.
За да направим дългата история по-кратка, те оцелели, минавайки през въоръжени контролно-пропускателни пунктове, сложни съдебни процедури и кола-бомба, която избухва в района, където са отседнали, случило се заради обучение на руски борци.
Местните определят, че било твърде опасно да се отседне в хотел. По време на престоя си Бил и Шарън били поканени на парти за рожден ден от директора на сиропиталището, където бил вдигнат тост в тяхна чест. Причината? „Ние бихме искали да вдигнем тост за вашата смелост.”
Джордан, детето, заради което те се поставят в такава опасност, сега е на 13 г. „Ще ви кажа изумителни неща за Джордан”, казва Бил. „Взехме я през февруари 2005 г. и бих казал, че за 5-6 месеца тя усвои английския език. Просто невероятно.”
Белла и София са най-новите попълнения в семейството. Те са пристигнали в Ричманд през януари 2013 г. от България. И двете имат синдром на Даун, а София е претърпяла инсулт преди да бъде осиновена. В момента, тя не е в състояние да ходи или да говори, заради инсулта; има затруднения в комуникирането с другите, вероятно защото е прекарала повечето от първите си 5 години ограничена в детското креватче в едно сиропиталище. ”Не мисля, че тя има много доверие в хората”, казва Бил. Доверието се изгражда, въпреки че тя е заобиколена от любов и братя и сестри, където и да е.
Десет годишната Клер, която също е със синдром на Даун, е преживяла диагноза левкемия и две години след химиотерапията се справя добре. Сара на 15 г., най-малкото от биологичните деца на семейството и първото със синдром на Даун, оцеляла след операция за кръвен съсирек преди малко повече от година. Тя е като актриса, и е такава специална личност още от времето, когато е била на 5.
Като вдъхновение за следващи осиновявания, Сара също помогнала на своите родители да осъзнаят, че децата със синдром на Даун не са по-различни от другите им деца, те са просто деца, споделя Шарън.
„Искам да кажа, че това не е жертва от наша страна”, каза тя. „Нашите деца със синдром на Даун донесоха толкова много радост в живота на нашето семейство. Причината, поради която ние осиновихме повечето от нашите момичета със синдром на Даун е, че в домовете те са изправени пред много тъжно бъдеще. Ако не бъдат осиновени на възраст 5-6 години повечето ще бъдат изпратени да живеят в психиатрични институции, без надежда някога да имат семейство.”
„Това е невероятно преживяване”, казва Сюзън Маккийвър, педиатър патолог и специалист по хранене, която е работила с някои от децата на семейство Едуардс през последните десетина години.
„Харесвам разбирането на семейството, че кръвта не е единственото нещо, което казва ‘Ние сме семейство’, заявява Маккийвър. „Те са показали на толкова много от нас, че семейството е състояние на ума и че ако ние всички отворим нашите обятия малко по-широко, можем да добавим още в този кръг на любовта. Харесвам как Шарън и Бил са отгледали удивителни деца, които ще излязат и ще направят света различен, само защото са научени да се грижат един за друг.”
Международното осиновяване може да е скъпо за този, който има 20 деца. Но семейство Едуардс винаги са се справяли със заплатата на Бил. Той се пенсионирал през 2009 г. от своята работа – управление на производството във Филип Морис, но след година станал предприемач. Децата също се заловили за работа. Синът Майкъл изнася концерти за пиано, а дъщерята Абигейл – концерт на арфа за набиране на средства за осиновяването на Белла и София. Порасналите деца са платили за терапиите на осиновените по-млади братя и сестри.
Осем от децата за вземали уроци по пиано, пет от тях са играли с ансамбъл American Youth Harp, а трите по-големи момичета със синдром на Даун танцуват в Miracles in Motion. Някои са пътували в чужбина, за да се образоват.
Емили наскоро завършила с отличие George Mason University със специалност глобални въпроси и руски и евразийски изследвания и вече е пътувала до 6 страни, а Меган завършва медицина през месец май. Семейство Едуардс обучава децата си в къщи като домашни ученици и радостта от успеха на по-големите деца е помогнал на Шарън да стане, както тя казва, „не толкова настоятелна колкото може би е била преди.”
„Мисля, че съм по-спокойна, отколкото бях като млада”, казва тя. „Исках да се уверя, че те ще успеят, но сега имам чувството, че не е нужно да доказвам нищо. Витания обича да ѝ чета, така че ние просто четем и четем.”
„Да имаш къща, пълна с деца, не е това, което хората си мислят, че е: ‘О, толкова много деца!’ Но това не е лошо. Харесва ми.”
Когато попитах Бил, какво е очаквал да бъде животът на неговата възраст, той каза: „Аз не мисля за тези неща – просто искам да живея. Прави това искаш да правиш! Имам предвид, че ние имаме планове, идеи, мечти. Нищо от това не се променя.”
Шарън се намеси: „Но ние никога не сме ходили в Китай, за да си вземем малко момиченце от там.”
„Да, знам”, каза Бил. „Тя продължава да ми праща снимки на малки момичета от китайски домове за сираци.”
Може ли да осиновят отново?
„Това не е изключено”, казва Бил, смеейки се и пита съпругата си: „Искаш ли да правим това отново след 10 години?”
Автор: Бил Лохман
Източник: LifeSiteNews.com
Оригинална публикация: http://www.lifesitenews.com/news/unremarkable-family-has-20-kids-and-counting
Превод: Бисерка Трифонова за Сдружение “Избор за живот”
