Даун Милбъргър е съпруга, оцеляла след аборт и защитник за живота. Нейната история може да се опише с една дума – „удивителна”, като се има предвид, че е оцеляла след няколко опита на майка ѝ за прекъсване на бременността.
По-рано Мелиса Оудън, която води блог към LifeNews, разказала историята ѝ:
По думите на Даун, когато тя срещнала биологичните си родители през 1986 г., разбрала истината за своето оцеляване, и останала „изумена и потресена” от информацията, която споделили с нея. Едно от първите неща, които нейната майка ѝ казала, било: „Трябва да те помоля да ми простиш, защото се опитах да те премахна… два пъти.”
Признала, че нейна приятелка, медицинска сестра, два пъти ѝ правила инжекция (с вещество, с чиито качества Даун не била запозната), опитвайки се да предизвика помятане.
Даун все още не се била съвзела от твърденията на майката, а бащата започнал да разкрива и своите действия срещу детето в утробата. Казал: „Аз също трябва да те помоля за прошка, защото умишлено си играех с корема на бременната ти майка, все едно е боксова круша, за да пометне тя и я носех продължително на гърба си, притискайки я така, че тя да те изгуби.”
Като осиновено дете, Даун се надява личното ѝ свидетелство по отношение на осиновяването да окуражи отделните хора да погледнат на този акт по съвсем нов начин, като благословение, а не като бреме.
Сега Даун споделя и подробности за мъжа, който я е осиновил след труден живот. Ето нейната представа за баща ѝ като за герой, застъпващ се за живота.
Размишлявайки за постоянното си (осиновителското) семейство и проблема, с който се занимаваме в момента, а именно че баща ми страда от рак на белите дробове, не мога да не си помисля за красотата, на която той научи мен и брат ми от самото начало.
Майката на баща ми е починала, когато той е бил на девет, а баща му, през 40-те години собственик на местните железария и магазинче за сладолед, си отишъл пет години след това. На четиринадесет години баща ми бил осиновен.
Тъй като нямал друго семейсто, което да го приюти за постоянно, той заживял в детския дом в селцето Бойс Таун в Омаха, Небраска, до завършване на гимназия. Спомня си кънтящия глас на баща си, когато той пеел високо в църквата, смеха му, който човек не можел да сбърка, работната му етика, дисциплината му. Спомня си дългата тъмна коса на майка си, казана, в който тя всеки ден перяла дрехите на семейството със сапун от луга, както и поривистите ѝ прегръдки. А след това се сеща за потреса от това, че след пет години всичко приключило.
Тогава изпитал дълбоката болка и самотата от това, да няма кого да нарече свое семейство, да няма с кого да прекара Коледа; никой да не му казва, че го обича. Баща ми ми е разказвал как е копнеел някой да го поиска до такава степен, че да го осинови. Липсвало му семейството. Мечтаел си за друго семейство, което и да е. Знаел важността на тази дума, както и красотата ѝ, от съвсем малък.
Когато мама и татко се оженили, узнали ужасени, че не могат да създадат деца. Щом един от докторите им предложил да си осиновят, баща ми бил съвсем наясно с действията си. Осъзнавал важността на бъдещата си роля. Спомнил си красотата, след това и болката, своите копнежи. Помнел това, за което отправял молитви толкова време, и ето че в този момент го предложил на други хора – на мен и брат ми.
Заради болката, която баща ми преживял, в нашето семейство не само ни обичаха, а и по време на цялото ни порастване ни учеха и ни показваха нагледно какво щастие е да отвориш сърцето и дома си за когото и да е. Аз и брат ми растяхме – сладките плодове на горчивия опит, натрупан от баща ни, когато го осиновили. Друго, което научихме, е, че семейството – това не е генетика. Научихме, че когато отвориш сърцето си и приемеш други хора в своето семейство, разбираш, че любовта е по-силна от кръвта.
Въпреки че животът започнал тежко за баща ми, той позволил на миналото да извае от него един мъдър и грижовен човек; в това влиза и чувствителната му към самотните хора душевност и сърцето му, готово да осинови. Да, баща ми е един застъпник за живота, защото той се застъпва и за любовта, и за семейството. Сега е мой ред да поддържам пламъка, който той запали преди толкова години, говорейки за прекрасната беззащитност на неродените, както и да му се отплатя, защитавайки честта му, безценната му стойност като човек, докато той се бори с рака на белите дробове.
Автор: Стивън Ертълт | Вашингтон, САЩ
Източник: LifeNews.com
Оригинална статия: http://www.lifenews.com/2014/10/03/my-dad-is-a-pro-life-hero-because-he-adopted-me-after-i-survived-an-abortion/
Превод: Невена Петкова за Сдружение “Избор за живот”
