Като по-млада много се възмущавах, като чуех, че в някои общества е нормално да изоставиш или убиеш нежелано дете. В колежа се натъкнах на едно графично изображение, показващо как древногръцко семейство „се отървава” от новороденото си момиченце. Направо онемях от ужас. Не можех да проумея как изобщо нормални хора са могли да приемат тази чудовищна практика, камо ли да участват в нея. Никой от познатите ми не би го извършил! Наистина ли древните хора са били толкова различни?
Поради силния негативен отпечатък, който подобни описания бяха оставили в мен, считах за особено дразнещ начина, по който поддръжниците на живота говореха за аборта като за „убийство на бебета”. Беше ясно,че никой от нас, подкрепящите „правото на избор”, не толерираме убийството. Според мен това описание дори беше обидно за децата, които наистина са били убити през вековете от ненормалните общества, в които са живели. Ние не искахме да убиваме никого, просто вярвахме, че жените имат право да спрат развитието на зародиша, ако бременността им е нежелана. Да, това не е хубаво, тъй като зародишът има потенциал да се превърне в бебе един ден и признавахме, че той е нещо специално, но уви, някаква жертва трябваше да се направи в името на това жените да не стават роби на телата си. Продължих твърдо да подкрепям „правото на избор” и след като завърших колежа. Останах на същата позиция и след раждането на детето си, макар че тогава възгледите ми бяха станали по-умерени. Но когато със съпруга ми тръгнахме по пътя в търсене на религията, който ни доведе до християнството, ни се наложи да защитаваме позициите си. Един ден мъжът ми направи преоценка на становището си за „правото на избор” и каза нещо, което ме изуми. „Хрумна ми, че да си поддръжник на живота, е да бъдеш всъщност защитник на живота на другите. Защото всеки защитава своя собствен живот.”, каза той.
Тогава осъзнах,че, подкрепяйки „правото на избор,” се поставям в позиция да решавам кой е или не е човек и кой има право да живее. Аз и всички лекари и членове на правителството, които защитавахме аборта, си вменявахме правото да определяме нещо толкова важно.
Обикновено, когато се сблъсквах с твърдения,че животът започва при зачатието, се подсмихвах, но усещах, че в защитната ми теза има пролуки. „Очевидно е, че няколко клетки не правят бебе, нито пък човешки живот”, си говорех с насмешка,” Зародишите в крайна сметка стават цялостни хора, но не и преди, хм, шестата гестационна седмица може би, или пък петата? Кога започваха да ритат с крачета, на девет седмици ли? Не, тогава не може да са вече хора, сигурно движенията са някакви неволни рефлекси…”
Опитвах се да открия различни доказателства в подкрепа на тезата, че ембрионите са човеци, но ми беше трудно да отсъдя. Започнах да мисля по друг начин, когато разбрах,че триизмерният ултразвук е показал как „ембрионите” докосват лицата си, усмихват се и отварят очи на възраст, за която все още мислех,че абортът е допустим. След като модерните технологии даваха все повече и повече свидетелства, че зародишите са хора, аз просто трябваше да преосмисля какво точно считах за човешко. Дадох си сметка,че моята дефиниция за това как и кога „ембрионът” става „човек”, кога той или тя започват да имат права, зависеше също и от неговия/нейния здравен статус.
Периодът, в който смятах за допустимо да се прекъсне бременността, се удължи, тъй като сериозността на някои недъзи се откриваше на по-късен етап. Веднъж бях казала, че не бих приела аборт след 26-тата седмица, освен ако ембрионът няма някакъв недъг. Със свит стомах осъзнах, че под претекст да спестя страданието на потенциалното бъдещо дете, аз всъщност заявявах, че недъгавите бебета имат по-малко права, тоест са по-малко човеци от здравите бебета. В един момент усетих, че решимостта ми да подкрепям „правото на избор” беше по-голяма от тази честно да осъзная кой е или не е човек. Видях това и у другите ми „колеги” в общността. Много пъти бях шокирана до такава степен, че се почувствах физически зле, четейки нещата, които иначе милите и разумни хора от нашия лагер подкрепяха.
Разглеждайки делото Стенбърг срещу Кархърт от Върховния съд, прочетох, че д-р Лирой Кархърт, одобряващ и извършващ аборти, описва един аборт, направен във втория триместър с думите: ”Когато извадите част от ембриона, например ръка или крак, в момента преди нейното отстраняване ембрионът е жив.” Той допълва, че е наблюдавал фетален пулс чрез ултразвук „когато големи части от плода са били отстранени”.
Американският колеж по Акушерство и Гинекология (АКАГ), който предполагаемо се състои от добре образовани, разумни и интелигентни мъже и жени, се обяви против тази процедура. Но когато разбрах причината, изтъкната от тях, ми се зави свят. Те са се противопоставили не защото става дума за детеубийство в най-ужасната му форма, а поради неудобството на разчлененото тяло. В писмен документ до Стенбърг АКАГ обяснява подробно защо те смятат, че е по-добре тези бебета да се убият извън утробата чрез процедура, наречена “D&X”.
Тази процедура предоставя много повече варианти за предпазване здравето на майката, отколкото стандартният аборт в същия гестационен период. За разлика от “D&E”, която включва разчленяване на плода, при “D&X” рискът от перфорация на матката или разкъсване на маточната шийка е по-нисък. Това се дължи на по-малкото манипулации с остри инструменти, които лекарят извършва в утробата на жената.
Доказано е също,че “D&X” понижава риска от оставане на фетална тъкан в матката, което се счита за сериозно усложнение и може да причини смъртта на майката. “D&X” намалява и вероятността от „свободно движеща се” глава на зародиша, която може да се окаже трудна за улавяне и отстраняване от лекаря и майката да получи наранявания.
Четях съдебните документи от Стенбърг напълно шокирана. Преди няколко години моя приятелка роди преждевременно и отидох да я посетя в неонаталното интензивно отделение. Малкото момченце беше толкова красиво, досущ като останалите бебенца родени в термин, само че по-малко. Гледайки него и другите новородени, спящи сладко в инкубаторите, ме обзе силно желание да защитя тези безценни, невинни, малки създания. Затова бях толкова потресена, четейки изказванията не на някакви крайни откачени групи, а на Американския колеж по Акушерство и Гинекология, които така безцеремонно говореха за неудобството на отрязаните глави и разчленените тела на деца („ембриони”) на същата възраст като бебетата в неонатологията.
Недоумявах как може нормални хора да подкрепят такава злина. Говореха за детеубийство, но категорично отказваха да го нарекат такова. Чак когато си дадох сметка,че това бяха образовани, разумни професионалисти и вероятно добри хора, осъзнах, че злото действа най-вече, като кара добрите хора да вярват в лъжи.
Дълбоко в себе си се отдръпнах от цялото движение „за правото на избор”. Ако да подкрепям тези лъжи беше цената, която трябва да платя, то аз нямаше да съм част от това. Въпреки всичко, не можех да се пречупя и да се нарека поддръжник на живота.
Започнах да признавам,че не съм по-добра от д-р Кархърт, от съмишлениците му сред съдиите и от автора на изявлението на АКАГ. Вероятно и аз съм се надъхвала с лъжи, за да продължавам да подкрепям аборта. И все пак в себе си усещах голямо съпротивление, което ми пречеше истински и обективно да погледна на случващото се. Това беше убеждението,че ще е ужасно нечестно да не се разреши на жените да абортират поне в първия триместър. Този вътрешен глас не ме остави на мира, докато не преосмислих обществените възгледи за секса, които владееха съзнанието на връстниците ми и в крайна сметка бяха отговорни за появата на ембрионите.
Всичко започва от секса
Като малка нямах приятели, които да имат братчета или сестричета у дома си. Ако чуех някои съседи да говорят за бременност или бебета, то беше, за да кажат, че „са приключили” с това. Децата изглежда бяха някаква добавка, която двойката можеше или да откаже, или да реши да направи част от семейството при положение,че грижата за предполагаемото потомство няма да попречи на способността им да се забавляват заедно. Последното пък, доколкото разбирах, беше основната цел на брака.Ето четири основни спомена, показващи как се е формирало моето разбиране за човешката сексуалност :
- В часовете по сексуално образование в училище не ни учеха, че сексът води по появата на бебе, а че необезопасения секс е причината за това. След като приключихме със упражненията по слагането на кондоми на банани, учителят ни посъветва да подходим внимателно към решението кога ще сме готови за секс. Най-важното беше да съобразим дали връзката ни е сериозна, дали имаме възможност да използваме контрацептиви, как се отнася с нас гаджето ни, или ще решим да не правим секс преди брака. Не помня да са споменавали готовността да имаш бебе като част от вземането на решението за секс.
- В ранните си тийнейджърски години много пъти чувах момичетата на моята възраст да говорят, че ако се сблъскат с нежелана бременност и абортът е забранен от закона, биха прибегнали до опасни нелегални аборти и дори ще се замислят за самоубийство. Макар че не правех още секс, бях напълно съгласна с тях, до такава степен не желаехме бебетата, преди да сме готови за това. И все пак идеята да не правим секс преди да станем готови да имаме дете, никога не се споменаваше. Не че бяхме против, просто този вариант не ни идваше наум.
- Преди 2006 г, годината, в която Католическата църква призна брака ни, с мъжа ми ходехме на курс за създаване на здраво семейство. Прожектираха ни поредица от филми, направена от непринадлежаща към определено изповедание християнска група. В частта, наречена „Добрият секс”, нито веднъж не се споменаха децата. От всички приказки за обвързването, за интимността и масажите и важността на това да се поддържаме във форма, изречението, което по някакъв начин свърза секса със създаването на нов живот беше, че „двойките трябва да обсъдят въпроса за контрацепцията.”
Не би могло сексът да бъде по-откъснат от идеята за създаване на живот. Посланието, което ясно и силно се набиваше в съзнанието, беше, че целта на секса е удоволствието и обвързването, а възможността от него да се създаде живот е съвсем периферна, почти забравена. Това разбиране е положило основата и на моите възгледи за аборта. Възприемах секса като акт, нямащ нищо общо със създаването на живот, а нежеланата бременност като гръм от ясно небе – нещо съвсем непредсказуемо и нежелано, случващо се на хората, водещи нормален начин на живот.
За мен и много мои познати поддържането на „правото на избор” бе провокирано от любов: не исках жените да страдат от нежеланите бременности, които не можеха да контролират. Неизменна част от мирогледа ми беше, че всички хора (с изключение на онези с различни задръжки) правят секс, който се ограничава и е предвиден само за усилване на връзката между двамата. Затова се оказах жертва на една от най-старите, големи и изкусителни лъжи в човешката история – обезличаването на врага, лишаването му от човешки качества. Бебетата бяха враг, защото се появяваха от нищото и съсипваха всичко. Както на война хората обезличават стоящите от другата страна на фронтовата линия, така и аз, и моята общност обезличавахме врага на секса.
Всичко се промени, когато прочетох католическия възглед за секса и създаването на нов живот. Винаги съм смятала,че това остаряло учение за забрана на контрацепцията е имало за цел да напълни църковното ковчеже, поощрявайки вярващите да имат колкото се може повече деца. Онова, което научих обаче, е едно изцяло различно разбиране за същността на секса. След този момент вече гледах по различен начин на света. Преди възприемах бебетата като товар, освен в редките случаи, когато в отношенията на двойката всичко е прекрасно и те приемат новия живот като нещо добро. При Католицизма новият човешки живот винаги е нещо добро. Според неговото учение е възможно избягването на бременността, ако съществуват основателни причини за това, но трябва да се внимава да не се придобие „контрацептивен манталитет”. Ако вярваме,че сме в правото си да използваме секса само за удоволствие, и мразим (вероятно опитвайки се да забравим) неговото качество да създава живот, то не само че не проявяваме уважение към този свещен акт, но и започваме да гледаме на новия живот като на враг.
Започнах да разбирам, че повсеместното използване и приемане на контрацепцията от нашата култура е причината да смятаме това си разбиране за секса за изходна точка. Обществото ни приема за даденост, че удоволствието и обвързването, които сексът предлага, ни се полагат по право, дори и когато упорито се противопоставяме на новия живот, който може да произлезе от него. Вариантът да се въздържаме от сексуален акт, докато наистина се почувстваме готови да се грижим за деца, не присъства в културния ни речник. Напротив, витае разбирането, че „дори и да ти се случи огромната беда да забременееш, пак имаш право да правиш секс”.
Ако това беше така, ако наистина етиката позволяваше да водиш сексуален живот, дори и да смяташ, че едно евентуално бебе би съсипало живота ти, то тогава според мен абортът си е съвсем в реда на нещата.
Теоретически, бих могла да погледна обективно на въпроса кога започва животът и да изградя възгледите си единствено на този факт… но лъжата беше твърде примамлива. Не ми се слушаше за пулс или душа, или мозъчна дейност. Прекъсването на бременността трябваше да има логика и да е нещо нормално. Да износиш бебето до термина и да станеш родител, си е сериозна работа, а обществените норми съвсем ясно показваха, че сексът не е нещо отговорно. Докато бях убедена, че е нормално хората да мислят за секса по този начин, не можех дори да допусна, че абортът е нещо лошо. Струваше ми се нехуманно да се принуждават жените да се справят с последиците от акт, който не би трябвало да има такива последици. Затова идеята, че трябва да се отнасяме с уважение към секса до степен, в която да се лишим от него, ако не сме готови да приемем евентуалния нов живот, беше едно съвсем различно послание. Аз лично не можах откровено да размисля кога започва животът, и да отворя сърцето си за чудото и достойнството и на най-малките мои човешки събратя, докато преди всичко не разбрах важността на акта, създаващ тези малки същества.
Великото изкушение
От известно време тези мисли се въртяха в главата ми и постепенно започнах да разбирам и приемам позицията на поддръжниците на живота. Една нощ, докато четях поредното сведение за това как гръцкото общество оставяло новородените бебета да умрат и се възмущавах от прочетеното, ми хрумна мисълта, която окончателно преобърна позицията ми в полза на живота. Помислих си : „Знам защо са го правели.”
В онзи момент си дадох сметка, че мили и добронамерени хора като мен, могат да подкрепят големи злини и несправедливости подлъгани от силата на лъжата. От личен опит разбирах как древните римляни и гърци, изоставящи децата си, са стигнали до това състояние. Трудностите на живота, че „не могат да си позволят още едно дете”, „че нямат зестра за още едно момиче”, „че недъгът на детето ще ги съсипе” и т.н. , ги е накарал да се подадат на древното изкушение да обезличат другия човек. Макар и при по-различни обстоятелства, същото се случи и с мен, със съдиите по делото Стенбърг срещу Кархърт, с лекарите извършващи аборти, с цялото движение за „правото на избор” и с всекиго, който някога се е изкушил да обезличи неудобните хора.
Представям си как онези родители в Древна Гърция полагат децата си в ръцете на някого, който ще ги отнесе към смъртта, и се самоубеждават, че тези мъничета по нищо не приличат на другите им деца. „ Не могат да говорят, не могат да седят. Със сигурност прозявките и усмивките им са някакви неволни рефлекси.” Обзалагам се,че са оправдавали решението си, лишавайки бебетата от човешкото им достойнство. Сигурно са ги наричали с думи като „ембриони” и са си тръгвали успокоени, че животът, който са отнели, изобщо не е бил човешки.
Автор: Дженифър Фулуилър
Източник: LifeSiteNews.com
Оригинална статия: http://www.lifesitenews.com/news/why-my-support-for-abortion-was-based-on-loveand-lies
Превод: Весела Митева-Костова за Сдружение “Избор за живот”
